Тодор Колев споделя, че човек е щастлив тогава, когато е изпълнен с желание!

В живота си всеки човек има хора и срещи, които му остават скъп спомен. Ако не ти е писано да си актьор, не ти остава друго, освен да се радваш на дарените с този талант. Един от хората, които не спираха да ме възхищават през годините, беше Тодор Колев. И в театъра („Човекоядката”, „Таралеж”, „Кълбовидна мълния”, „Лодка в гората”, „По-големият син”, „Както ви харесва”, „Миналата година по същото време” и др.), и в киното („Двойникът”, „Господин за един ден”, „Опасен чар”), и от телевизионния екран („Как ще ги стигнем с… Тодор Колев), и в лежерните шоупрограми, в които неговият „малък човек” или мустакатият му циганин с цигулката казваха на шега и в песни („Фалшив герой”, „Самотният човек”, „Как ще ги стигнем американците” и т.н.) всичко за нас и живота ни.

Не допускаше да е на ниско ниво. Дори когато хващаше цигулката (свири от 9-годишен), превръщаше липсата на виртуозност в актьорска игра (вижте приложения видеоклип, в който заедно с Ицко Финци свирят концерт от Вивалди със симфоничен оркестър).

Вълнуваше се от промените, влезе в политиката, но за кратко – много бързо разбра, че „героите са фалшиви”, сам се отказа от дипломатическия си пост в Канада и се върна в София, при театъра, киното, студентите. Беше доцент в НАТФИЗ, от класовете, които водеха заедно с проф. Крикор Азарян, излязоха мнозина от най-добрите днес български артисти.

През септември 1999 г. излезе автобиографичната книга на Тодор Колев „Варненското софиянче от Шумен – живот и страдания грешнаго Тодора”. Нарече я „книга за живота ми, но не и книгата на живота ми”. По-късно създаде и авторския си моноспектакъл „Назад към културата”, нарече го своя „лебедова песен”. Тежката болест, с която неравно се бори няколко години, го отне от сцената на живота на 15 февруари 2013 г.

Често ставаше тъжен, но винаги се чувстваше щастлив от съдбата си. Имах късмета не само да гледам актьора Тодор Колев на сцената и на екрана, а и няколко пъти да си поговорим. Приемаше всяко интервю с усмивка и разкриваше душата си.

Нека си спомним за човека Тодор Колев с откъси от тях:

За илюзиите

„Най-голямата ми илюзия е била, че изкуството може да помогне за промяната ни.”

За „Самотният човек”

„Много харесвам тази песен, защото поетът Борис Христов е изцедил всичко за това що то е самотен човек. Много е истинска, допада ми. Според мен едно от най-големите умения на този свят е да се справяш със самотата.”

За фалша

„Много са фалшивите герои, които виждаме днес по сцените на живота. Пълно е! Но или те не знаят, че са фалшиви, или останалите не смеят да ги нарекат така.”

За политиците и културата

„Те нямат хабер от култура. Щом се преструват, че ходят само на симфонични концерти, тоест не снизхождат да посещават плебейското, радостта, каквато безспорно е театърът, значи нищо не разбират.”

За любимите му цигани

„Моделът е сменен. Пък и поколенията се смениха. И циганите се смениха. Викат им роми. Ама какви роми?! Това са си цигани, само че младото поколение на циганите, което също като българското се оказа доста по-агресивно и по-настъпателно, няма милост към никого. А старите цигани бяха музиканти. Какво ми се правят на… не, много е крайно…

…Вижте, аз обичам негрите да ми пеят! Сигурно има и много големи умове между тях, както им казват напоследък афроамериканци, а пък на нашите – роми, но… Те са си цигани, само че много малко останаха, единици останаха да продължат традицията на старите, истинските цигани-музиканти. А тия сега… като ми минат оттук с тези каруци, все си мисля, че нещо ще крадат. Вярно, и по-рано са позабърсвали по някоя кокошка, но… Сега не е така – влиза и убива за два лева. От простотия и необразованост… Затова моя герой съм го скрил. И вече съм го култивирал. (има предвид авторския си спектакъл „Назад към културата”, б.а.)

За чалгата и „Назад към културата”

„Радвам се, че зрителят не е изгубил чувството си за хумор след цялото това обуначване и оскотяване на хората, след отиването в такива мръсни ъгли на забавлението, каквито са чалгата и грубият, елементарен хумор – едно почесване на задника става предмет на хумор. Имах опасения тъкмо от това, но се оказа, че не съм прав… Знаете ли, работата е много проста. Бих сложил чалгата в категорията на лесно сдъвкваеми неща – кюфтета и кебапчета. А аз занимавам зрителите с философия, с култура, с изкуство и умираме от смях, че се забавляваме с това.”

За държавата, хаоса и младите днес

„Много са агресивни младите хора сега, но не мога да говоря, не ги познавам. Искат да пробиват, искат всичко… може би им пречим. Знам, лош съм, викам, карам се, но… те не знаят думи като „извинявай”, защото са деца на хаоса. Ние бяхме деца на реда – беше мамата си трака. Кажи-речи, израсли сме във фашизъм, другата страна на картата. Всички искахме това да се махне и да, слава Богу, махна се. Но създадохме хаос…

Имаме територия, граници, градове, села, но държава нямаме. Франк Синатра пее в една песен, че родината му е там, откъдето си купува млякото, вестника и където се събужда, излиза на улицата… Това е. Защо емигрантите ни отиват навън? Защото не искат да живеят в хаоса. Искат да създадат там родината си, която е улицата, кафенето отсреща… А тук ни превърнаха в подплашени животни. Хаосът е опасният чар на демокрацията!”

За чужденците в България

„Чужденецът изпада едва ли не в захлас, като дойде тук, защото България е село. И защото няма ред. Иху-аху, евтинко и село – кеф, тук той е на курорт. Как няма да си купуват къщи, ами ще си купуват, ние сме село.”

За ролята, която му липсва

„Моята майка казва: „Айде сега да не си говорим за работи, които няма да ги бъде!” Щастлив съм, че съм успявал да изиграя това, което на зрителя му е липсвало в даден момент. Така беше с образа на мангала с цигулката, с героите ми от „Опасен чар”, „Господин за един ден”, „Човекоядката” – с тях като че ли улавях необходимостта. А от филмите, които напоследък съм гледал, не ми се е случвало да съжалявам, че не са ме поканили. Виж, в театъра съжалявам единствено, че не играя в „Комедия на слугите” – това е моята вода, там мога да плувам. Но да взема да влагам творчески усилия за някои от последните ни филми – бих се съжалявал. Твърде е мътна водата и не ми се цапа в нея.”

За възрастта

„Нямах представа как точно се променя човек с годините. Но на 65 разбрах, че човек остарява, силите му постепенно почват някъде да се губят, ала всичко останало е както по-рано, на млади години. И вече знам, че човек е щастлив тогава, когато е изпълнен с желание. И с вкус към живота. Никога не казвам: „Аз съм стар човек.”

За нищо не съжалявам!

„Да, много са грешките на растежа, но аз не съжалявам за нищо. Не само защото обожавам Едит Пиаф и песента й „Не съжалявам за нищо”, а защото наистина не съжалявам. Явно така е трябвало – всичко е трябвало да се случи. Най-много се радвам, че можах да се отъркам в много свестни, интересни хора. Даже понякога съжалявам младите, защото няма да могат да се докоснат до личностите, които вече си отидоха.”

За любовта

„Получих много любов в живота си. Както се казва на английски, берекет версин! (смях) А за финал искам да ви кажа следното: „Назад към културата” е моята лебедова песен. Ако въобще някой може да допусне, че мога да бъда лебед!”

Виолета Цветкова

Източник: artday

loading…