Писмо до всички емигранти избягали от България..

Нека бъде ясно…

Аз не отричам, че в България е трудно.

Никой със здрав разсъдък не би твърдял обратното.

Аз знам, че животът на ВСИЧКИ НАС тук е повече от унизителен!

Наясно съм каква е пенсията на моите баби…

Виждам колко е трудно да гледаме децата си… и как всяка следваща година надеждите за по-добър бит (и то на елементарно ниво) намаляват със скоростта на жителите в малките населени места.

Никой и никога няма да оспори, че е предизвикателство, граничещо с нечовешки напън да бъдеш човек в родината ни.

С още неща съм съгласна – колко по-добре са устроени редица други държави. Как възможностите и шансовете за развитие там са в пъти повече и по-добри. Каква щадяща и съобразена с истинските нужди на хората е социалната им система. Че е въпрос на ЛИЧЕН ИЗБОР къде ще живееш, колко ще останеш и какво ще правиш там.

Така е. И тук нямаме разминаване. Аз разбирам мотивите на всеки един от нас, който си купи еднопосочен билет в името на лично спокойствие, семейно благополучие и добро бъдеще за своите деца.

Да. България е блато и всеки има право да извоюва по-добър живот, като излезе от него! Тук и сега, а не след 50 години. Евентуално.

Нападам емигрантите и ги наричам дезертьори.

Искрено ненавиждам обаче онези от нас, които остават в страната си от мързел и любов към мрънкането и примиренчески са прегърнали съдбата си, докато си го изкарват на жените и се задоволяват с евтина ракия.

И към двете групи имам спорни чувства по една единствена причина – съдбата на една нация е нейна собствена отговорност! Националното самосъзнание е рожден дълг! Колективна е задачата да бъдем общество и единни. И съпричастни. И заедно.

Единственото по-лесно от това да емигрираш, е да останеш тук, бучейки срещу държавата до края на живота си. Същата онази държава, която ние създадохме, чиито лидери ние избираме, пред чиито нелепости и несправедливости проявяваме биволски непукизъм, за да отидем другаде и да си скъсваме гъза, защото ни е обещано, че там вече е по-хубаво. Или ще бъде, ако много се трудим. Или пък – е последната ни надежда? Която избираме – с цената на всичко да не бъде разбита?! И плащаме с всичко. За да ни плащат по-добре?

Не знам. Питам ви?

И тук, ако много се трудим, ще стане хубаво. Мислили ли сте по този въпрос?

Аз много. Ако и тук всеки се посвети на себе си и страната си – будно и съвестно. С отговорност и да – с жертвоготовност! Ще стане хубаво.

Изплаши ли ви думата жертвоготовност? Защо?

Не е ли жертва да се откъснеш от корените, приятелите и семейството си, за да отидеш в непознат свят и да дадеш всичко от себе си, за да облагодетелстваш него? Не са ли жертва и трудът, безсънието и самотата, с които плащаме, за да ни плащат по-добре…

Вие ще кажете, емигранти. Вие знаете – и там не е никак лесно, и там се правят много жертви. Просто го има обещанието – че ще бъде по-добре и лесно, и хубаво. Ако не за нас, то поне за децата ни… Обещанието ни крепи да бъдем чужди на света.

Това, че изпращате пари в страната си е похвално, но не ме карайте да ви благдоаря! Защото!

Първо, икономиката е работа на държавата.

И второ – тя има нужда от вас и силно вярвам, че вашето присъствие тук е много важно за нея и тези, които оставаме – много по-ценно от парите ви от дистанция. Защото не можем да ви прегърнем. Защото тук всичко се руши. И не стигат ръцете и краката. Не стигат сърцата и топките, които могат да го закрепят отново!

Имаме нужда от вас.

Знаете ли колко време германците са работили без пари за страната си след Втората Световна война?

Знаете ли какви жертви са направили другите народи в името на родината си и това да живеят в нея?

След като така и така жертвите са неизбежни, след като така и така сме едно пожертвано поколение  – защо не оставим енергията си тук?

Това е, което ми се щеше да бъде ясно.

Източник: lentata