Защо забраняват песента на Иля Велчев и Емил Димитров „Ако си дал“?

Иля Велчев разказва за живота си и не скрива нито една истина. Предлагаме ви откъс от най-новата му книгата – „Биографични снимки. Документален роман”, посветен на приятелството му с Емил Димитров, общата им работа и перипетиите, които е трябвало да преодоляват.

Паралелно с песните за Лили и „Диана експрес” с Митко написахме няколко песни за Емил. И Емил ме помоли да напише музика по мои стихове. В салона на къщата му, обзаведена със старинни мебели, под светлините на горящите свещници на пианото, се родиха най-хубавите ни песни. Емил беше инструмент за музика, при него тя се изливаше свише. Четях стихове, той се вълнуваше, ръцете му бягаха по клавишите, намираше една, втора, трета тема, докато извикваше:

– Това е! А? – все още съмняващ се и търсещ одобрение.

Повечето песни ставаха толкова бързо, че жена му Мариета не смогваше да запише на касетофона импровизациите ни. На песни като „Аз съм, майко” Емил се разстройваше, плачеше.

– До утре – казвах му, опитвайки да си тръгна.

– Не-не, сега ще е най-истинско!

Сълзите му капеха върху клавишите. Така се родиха „Без грим”, „Мои бели коне”, „Убий ме за това, че цял живот ти бях приятел”, „Мефисто”, „Хей, човече”, „Ретро любов” и още десетина песни. Странно, но песните ми с Емил са почти толкова, колкото и с Лили. Преживели сме с него и комични, и тъжни случаи на цензура.

– Тия педерасти от комисията в радиото спряха „Мои бели коне” – обади ми се гневно Емил. – Песента не можела да се казва така, звучало им белогвардейско! А в Народния театър как играят „Нощем с белите коне” на Павел Вежинов? Но щом ти го казваш, веднага им звучи дисидентско. Майната им педерастка!

– Емчо, не се ядосвай, ще сменя заглавието и ще им го пратя.

И го пратих на комисията в радиото с ново заглавие. Неин председател тогава беше поетът Орлин Орлинов. Над текста на песента написах – „Мои черни и злобни магарета”. А надолу в припева, вместо: „Ах летете, летете, мои бели коне!”, пишеше: „Ах летете, летете, мои черни и злобни магарета!”.

На другия ден Емил се обажда и се смее:

– То се разбра, че няма да я пуснат по радиото, ами да вземем да я направим за концерти!

И съвсем сериозно предложи:

– Има една прозодия и мисля да я пея така – и запя – „Ах, летете, лететее, мои черни магаретааа…” Как ти звучи без злобни, само с черни магарета?

– Готино е.

– Готино, но пак ще те викат в Държавна сигурност.

Емил визираше историята с песента ни „Ако си дал”. Написах стихотворението непосредствено след събитията през 1977 г. „Ако си дал” е посветена на баща ми, на вярата ми в светлия човек и в Истината. Песента не просто се роди, тя сякаш избухна на пианото на Емил и двамата чувствахме, че сме направили песен, която ще е важна за хората. Няколко мига още се казваше „Песничка за Истината”, но самото стихотворение си поиска най-точното име – „Ако си дал”. Емил веднага започна да я пее на концерти, хората страшно много я харесаха, бисове, бисове, не го пускаха да си тръгне от сцената. Бяхме щастливи. Това беше духовен балсам след всичко станало. Не за дълго.

Повикаха ме да се явя в Държавна сигурност. Не знаех точно за какво ме викат и взех със себе си приятел, да ме чака в колата. Казах му, ако не изляза до два часа, да се обади на баща ми и да отиде в съветското и американското посолство. Беше късен следобед. Разговорът се състоя с един генерал в кабинета му с полудръпнати завеси. Срещу стола, на който седях, имаше сякаш случайно насочена към мен лампа.

– Другарю Велчев – започна генералът, – правите изказвания срещу другаря Живков и Политбюро.

И продължи в този дух, конкретизирайки обвинението си и с написването на „Ако си дал”.

– Не очаквахме вече и това от Вас и се надяваме за в бъдеще да не се повтаря!

Генералът се чувстваше някак неудобно.

– Възпитаван съм като дете в уважение към другаря Живков и Политбюро, но това, което извършиха към Борис Велчев и мен, не заслужава уважение. Вашият министър е идиот, щом си позволява вместо да си гледа истинската работа да ме викате тук на разпит.

– Бъдете внимателен! – каза генералът.

Общо взето това беше.

Като се прибрах вкъщи и разказах на Татко случката с мнението, че тя е инспирирана от Т.Ж., на него просто не му се вярваше. Гледаше ме и не му се вярваше:

– Това не може да е работа на Живков, престарал се е министърът.

Но когато след няколко дни се обадиха вече на него да го „поканят” при самия министър на вътрешните работи Димитър Стоянов, нещата станаха ясни. На срещата е присъствал и заместникът на Стоянов, генерал Григор Шопов. Недоволни от разговора с мен, бяха извикали баща ми, за да го накарат да ми въздейства, а да предупредят и него, че поведението ни внимателно се наблюдава. Министърът измъкнал листче и запъвайки се започнал да чете „Ако си дал”.

– Стига си сричал, Митко! – срязва го баща ми. – Какво толкова се плашите?

Тогава спомагателно се обажда Григор Шопов.

– Другарю Велчев, тука пише „Ти закъсняваш понякога, Истино, но винаги идваш при нас!”. Това звучи като закана към другаря Живков!

– Това е задачата на Истината! Винаги да идва! А вие търсите под вола теле! Живков знае ли, че ме викате тук?

Двамата мълчали. Баща ми станал и си тръгнал.

Случи се Григор Шопов да почива с нашите на Златни пясъци. Преди освобождаването на Татко той винаги е демонстрирал уважение към Борис Велчев, както и министър Стоянов. С Миленчето бяхме отишли да видим Майка и Татко, да им занесем риба, която бяхме уловили сутринта с лодката ни в морето.

На обяда в ресторанта донесоха плато с рибата. От масата на Шопови, съседна на нашата, се загледаха в нея. Майка я раздели в две чинии и занесе едната на тях.

– Християнско е, въпреки че сме уж комунисти – с тънка усмивка Майка подаде рибата на генерал Шопов. – Да ви е сладко.

„Ако си дал” беше забранена. Отидох при Емил да му разкажа за визитата си в ДС, да знае, че ако продължи да я пее на концерти, ще има и той неприятности. Емил се ошашави! Беше имал премеждия в живота си, но чак такова… Но свойствено за емоционалния си характер я изпява на сватбата на Володя Живков, беше поканен с групата си „Синьо-белите” като любим певец на младоженците. На сватбата са присъствали всички големи началници на партията и държавата и песента им е подействала като леден водопад. Някой изправен зад масата на Т.Ж. махал с ръце към Емил. Песента свършва. И както ми е разказвал Емил: „Нали съм си късоглед, помислих, че онзи зад Живков ми маха за бис. Отприщи се, си казах, и повторих „Ако си дал”. Свърших. Настъпи най-страшното за артиста – мълчание! Тежки мигове. „Синьо-белите” се панираха! И тогава се чу характерният смях на Живков, плясъкът на ръцете му и всички началници вече аплодираха. Чак тогава включих, че човекът зад Живков ми е махал да спра да пея „Ако си дал”.

С Мариета и Емил понякога си гостувахме, свирел е на китара вкъщи. Мариета му създаваше уют и атмосфера за работа, беше му стабилен другар. С Миленчето ни стана мъчно, като се разделиха. Но когато Емил тежко се разболя, те отново се събраха. Тогава ме помоли да напиша стих, с който да се върне към живота, към сцената. Стих, за който да се хване спасително. Затворих телефона и написах заглавието – „И Господ каза да се върна, и Дяволът не възрази”. Завърших стиха и му го прочетох по телефона. Мълчание… Чувам в слушалката гласа на Мариета: „Емил плаче и върви към пианото”. И след петнадесет минути той ми се обади с още завален от болестта и вълнението глас и ми изсвири прекрасна мелодия. Нито Господ, нито Дяволът му дадоха време да я завърши. Когато си отиде, синът му Емчо търси тази наша последна песен сред купищата касети и ленти, на които Мариета беше записвала работните му импровизации. Не се намери. Някой я беше откраднал заедно с други неща при обир на къщата. Остана само стихът, който прочетох, когато си вземах последно сбогом с Емил в деня на поклонението.

Казвал съм му да отдели по-голямо внимание на композиторския си талант, да дава песни и на други певци. Той се съгласяваше, правехме песен, дори извикваше някой певец за проба, нещата като че ставаха, а после ми се обаждаше:

– Иля, моля те! Тази песен много ми ляга! Ще си я изпея аз, пък другия път…

Рядко се съгласявам да пиша текст по музика, освен когато мелодията много ми хареса. Силната песен трябва да има стих, а не текст. Словото трябва да е водещата посока. С Емил всички песни, които създадохме, бяха по стихотворения. Това винаги е по-трудно за композитора. На Емил обаче не му пречеше, въздействаше му, вдъхновяваше го. Мечтаеше да напише филмова музика и това да стане във връзка с мой проект, но времето остана равнодушно. Говорим със сина на Емил, че трябва да се запишат най-хубавите песни на баща му с млади изпълнители. Което сме мислили и с Митко Щерев за песните ни с Лили. Това е хубаво, това трябва да стане, прекрасното трябва да живее и с нови гласове.

А тайнството на първите ни записи, когато бяхме заедно в песента, е онази музика, която никога няма да се развали!

Първо детско лято в Евксиноград. На плажа няколко хлапета весело подскачаме във водата. Чува се свирка и заповеден глас:

– Децата, излизайте от морето! И по-тихо! Идва другарят Живков!

Излизаме с неохота. Аз съм любопитен, за първи път ще видя отблизо вожда. Слънцето заслепява очите ми. Постепенно се оформя образът на приближаващия се човек. Не, не ми се иска вождът да изглежда така. Нисък, плешив, коремест, с къси крака и голям спасителен пояс на кръста. Прилича на надута вътрешна автомобилна гума. Около него тичат няколко атлетични спасители, в морето се вкарват две лодки. Вождът предпазливо опитва с крак температурата на водата, а наоколо гледат с умилителни усмивки другари и другарки. Вождът не им обръща внимание, навлиза във водата, докато тя стигне пояса и той го повдига над нея. Няколко цапания с ръце, няколко ритания с крака. И обратно към брега. Край! Култът към вожда за мен беше приключил в зародиш.

За последен път срещнах Т.Ж. около година след Пленума. Беше пред служебния вход на зала „България”, където имаше честване на нещо. Случи се, че когато излизаше с придружаващите го, бях наблизо. Т.Ж. махна с ръка да приближа. Зад него стана напрегнато. Такова беше и лицето на генерал Кашев.

Приближих, Т.Ж. наподоби усмивка:

– Ти сигурно ме мразиш.

– Не.

Усмихна се иронично:

– Язък, мислех те за куражлия!

И тъкмо да ме отмине, му казах:

– Искам да видя, като Ви свалят.

След този диалог, срещайки баща ми на годишнина на политзатворник, Т.Ж. му се сопнал:

– Ще си имаш още много неприятности с този твой син!

Онова последно изражение върху лицето на Орисника ще се прелее след години в лицето на изплашения и недоумяващ, не на себе си стар човек, седящ за последно в президиума на пленума, на който го освобождават отвсякъде. Месец след това, на 13 декември 1989 г., той е изключен и от партията. Тогава не ми беше жал.

Жалта дойде, когато видях по телевизията да го карат арестуван в раздрънкана уазка. Когато го видях в килията на следствието, седнал върху желязно легло. Когато го видях, свалил дебелите очила, да трие объркано очите си. В седемте месеца, докато е бил арестант, дали е размишлявал върху „прозрението” си, че „социализъмъ е едно недоносче”? Да каже това, след като е бил начело тридесет и пет години на партията и държавата?

Но още преди нашата последна среща с Орисника си обещах, че няма да му позволя да прекърши достойнството ми, да погуби дарбата ми, желанието ми за творчество. Че не той, а аз ще победя накрая в това сблъскване между него и баща ми, в което ме вкара непочтено заради страха си от Борис Велчев и поради безогледната си семейственост. Мечтата му за живковистка монархия се сгромоляса през 1981 г. след смъртта на дъщеря му.

След удара върху „Завръщане от Рим” и уволнението ми от Киноцентъра, следват години на забрана да снимам и да се издават книгите ми.

Но Дяволът като взема, Господ дава.

През есента на 1978 г., пред храма „Свети Александър Невски”, Господ ме срещна с Миленчето, моята прекрасна жена. Отивах на снимки на телевизионната ми постановка „Обличането на Венера”. На стативи две момичета рисуваха катедралата. Едното беше хубаво, а другото красиво, още дете, с дълги тъмни коси. Стигнах до Телевизията и си казах: „Ще се върна при храма и ако красивото момиче е още там, то е Моето момиче!” Миленчето беше там. Не знаех, че има щедър талант и ще стане голям художник. През годините ще нарисува уникалните си картини с мадони, манастири и образи на български царе и герои. Написал съм за нея най-хубавите си любовни стихове. Задължен съм й за всичките трудни години, които тя осветява със своята преданост и нежност. Миленчето е животът! С нея по-леко ще понеса очакващите ме сражения и загуби. С нея вкусът на щастието е прекрасна споделеност.

Книгите ми „Тайни стихотворения” и „Любовта на въжето към птицата” ще чакат дълго в прашните издателски чекмеджета. Бяха одобрени за печат в съответните издателства през 1977 г., но ще излязат орязани от цензурата, едната през 1981 г., а втората чак през 1989 г.

Из „Биографични снимки – документален роман”

Източник: 24 часа