„Приказката“ на Дамян Дамянов

Заспиваш ли, аз май че те събудих,
прости ми, че дойдох при теб сега.

Душата ми се стяга до полуда
в прегръдките на свойта самота.

Самичък съм, а тъй ми се говори,
устата ми залепва да мълчи …

Не ме пъди, ще си отида скоро,
аз дойдох тук на бурята с плача.

Ще седна до главата ти, ей тука
и ще ти разкажа приказка една,
в която е положил зла поука
един мъдрец от стари времена.

Един разбойник цял живот се скитал
и нивга не се връщал у дома,
вместо сърце, под ризата си скрита
той носел зла и кървава кама.

Преварвал той замръкнали кервани
и само денем криел своя нож,
а ножът му ръжда не хващал,
човекът като дявола бил лош.

Но кой знай, един път от умора
и той на кръстопът заспал.

Подритвали го бързащите хора
и никой до главата му не спрял,
а само малко дрипаво момиче
челото му покрило с листо.

Заплакал той за първи път обичан,
заплакал той, разбойникът, защо?

Какво стоплило туй сърце кораво,
нестоплено в живота никой път!

Една ръка накарала тогава,
сълзи от поглед в кърви да текат.

Една ръка, по-топла от огнище,
на главореза дала онова,
което той не би откупил с нищо
ни с обир скъп, ни с рязана глава.

Но ти заспа, а тъй ми е студено,
туй приказно момиче, где е то?

То стоплило разбойникът, а мене
ти никога не стопли тъй, защо?

Дамян Дамянов

Източник: Gnezdoto