Отново да се влюбя във тебе – Христо Фотев за Любовта




Всеки от нас се е влюбвал, обичал е от цялата си душа и сърце. Мнозина са се опитвали да намерят подходящите думи за любовта и да я излеят на белия лист под формата на стих. Поезията винаги докосва най-фината струна на човешката душа! Насладете се на няколко стихотворения на брилянтния Христо Фотев, посветени на любовта.

ПОЗВОЛИ МИ ДА МИСЛЯ ЗА ТЕБЕ …

Позволи ми да мисля за тебе.
Да си спомня за тебе.

Отново
да се влюбя във тебе.

Бъди ми
и жена, и сестра.

Аз не мога.

И не зная защо, но не мога
да приема, че всичко е просто
акробатика някаква в тъмни

и самотни квартири. Самотна
и звънтяща възбуда, с която
ме измамва коняка… Лъжа е

и оркестъра, който засвирва,
и ръката, която ме търси,
и жената, с която аз станах

и танцувах туист… Аз не мога
да живея без кратките срещи
по крайбрежните улици. Просто

да потъна в дълбоката сянка
на дървото, което се вслушва
в гласовете ни… Колко е смешно.

А е страшно, когато те няма
под дървото, което забрави

гласовете ни, смешните думи
и прекрасните думи, които
ти отнесе със себе си… Мила.

Позволи ми да мисля за тебе.

Да се влюбя във тебе.

Отново
да повярвам във тебе.

Бъди ми
и жена, и сестра.

Съществувай!

Неизвестно с кого –
съществувай!

И си спомняй за мене понякога.

ПОНЯКОГА ПО-МНОГО СЕ ОБИЧАХМЕ …

Понякога по-много се обичахме,
понякога по-малко, а понякога,
когато ти заплакваше в ръцете ми,
живота ми приличаше на щастие.

Луната мълчаливо ни преследваше.

Рисуваше телата ни по пясъка.

Ний правехме какво ли не – понякога
наистина приличахме на влюбени.

Но пясъка изтече от косите ни
и се завърна помежду ни въздуха.

Естествено е във такива случаи
усмивката ми малко да е стъклена.

Естествено е във такива случаи
усмивката ми малко да е стъклена.

Естествено е да потърся хората.

Да се разтворя в тяхното съчувствие.

Да им изплача болката си с някакво
забравено и скрито удоволствие…



(Аз мога да разплача и дърветата,
и птиците и бронзовите бюстове,
но докага ще ни сближава болката
и много ли е трудно да сме искрени?)

И затова ще се усмихна някак си.

Усмивката ми ще е малко стъклена.

Уплашено ще питам – и безмилостно
луната и дърветата, и себе си,
наистина ли ние бяхме влюбени?

Наистина ли ти си мойто щастие,
или в нощта приличаше на щастие?

Тогава ще напиша неочаквано
най-истинското си стихотворение,
най-хубавото… Като тебе
хубаво.

И толкова далечно – като теб.

ВЪЗХВАЛА НА ЖЕНИТЕ

Жени, вий идвахте срещу ми!
Как стъпвахте! Аз бях готов!

Готов бях за живота и думи –
узрял за вашата любов…

Срещу ми – с някакво метежно
мълчание, с камбанен звън…

Как страшно светеха – и нежно –
гърдите ви от сол и сън!

Как остро в гърлото ми – мощно –
трептеше крехкият ви смях!

Със всяка фибра – денонощно
ви любех, страдах и живях!

И бягах аз в нощта, разбила
лицата ви – но всеки дъжд
ви блъскаше със страшна сила
в живота ми на странстващ
мъж!

Обичам ви – и в нощи тъмни,
и в светли дни, обичам аз
ръцете ви, бедрата стръмни –
тревистия ви тъмен глас!

Докрай – през всичките сезони
и възрасти… Ах, как блестят
коремите ви – златни брони
срещу самата моя смърт!

И всичко – дрехи, нокти, бреме,
прически, накити и срам,
и страх, и смелост – дълго време
съм бил моряк, войник и сам!

О, страшен мъжки свят – и силен!
Казармен, униформен свят!

Метален, стъклен и мастилен…

Умирам аз без вкус и цвят
и викам яростно – спаси ме!

И вий – коя? Не помня аз!

Приемахте вий мойто име
във своя милосърден глас!

И моя страх… За да изтрая,
вий бяхте и вода, и хляб!

Мълчете – всичко ще призная –
аз бях по-груб, по-лош, по-слаб –
мъж винаги… Благодаря ви
за всяка милост и живот!

Живейте вий! Бъдете здрави!

И хубави… Вървете вий
докрай през всичките сезони
и възрасти… И да блестят
коремите ви – златни брони
срещу смъртта на този свят!

Жени, вий идвате срещу ми!

Как стъпвате! Не съм готов…

Забравям всичките си думи
и онемявам от
любов!

Източник: Gnezdoto

loading…