Загадъчното предсмъртно писмо на Петя Дубарова

4 декември 1979 г., около 5 месеца, преди да навърши 18 години, Петя се самоубива в дома си в Бургас със сънотворни хапчета. Оставя предсмъртна бележка със следния текст:

,,Измамена
Младост
Прошка

Сън
Спомен
Зад стените на голямата къща
ТАЙНА”

Никой досега не е успял да разгадае това послание, закодирано в тези подредени една под друга думи. Въпреки краткия си живот поетесата остави след себе си около 200 стихотворения, 50-60 произведения в проза, десетки художествени преводи на песни на ,,Бийтълс”, ,,Би джийс”, ,,Смоуки”, ,,Пух”.

Петя Дубарова е родена на 25 април 1962 г. в Бургас. Майка й Мария е прогимназиална учителка по литература, баща й Стайко – началник-смяна в бургаския завод за радиатори. Момичето завършва училище ,,Иван Вазов”, продължава в елитната английска езикова гимназия.

Че Бог е целунал Петя по челото, проличава още докато тя си играе с куклите. Всяка от тях е не само с име, но и с характер, има дори и житейска история. Тези истории малкото момиче разказва с учудваща за възрастта си образност и емоционалност.

За откривател на таланта на Петя се смята бургаският поет Христо Фотев. Когато тя е на 10-11 години, той води нещо като кръжок. С усета си на голям поет усеща особения начин, по който момичето гледа на света около себе си, на образите, които създава без никакво усилие.

Мария Дубарова започва да изпраща някои от стиховете на Петя до вестника за деца ,,Септемврийче”. Там се появяват първите й творби. Макар че редакторите често се съмняват дали те наистина са писани от дете. Поради тази причина отказват да публикуват някои от тях. Когато е на 12 години, Петя получава писмо от редакцията на ,,Септемврийче”, че повече не могат да я печатат, защото стиховете й са като за възрастни.

Съветват я да праща в сп. ,,Родна реч” и в. ,,Средношколско знаме”. Когато е на 14 г., Петя се среща с някои от редакторите на ,,Септемврийче” и те й признават, че заради нейните стихове дълго се ровили в книгите на съвременни, а дори и на позабравени поети, за да видят дали тя не е ,,откраднала” нещо от тях.

В гимназията Петя става приятелка с Елена Начева, днес актриса и съпруга на Кръстьо Лафазанов. Тяхното приятелство е дълбоко, силно, но и оригинално. Момичетата са в различни паралелки и решават да разговарят чрез писма. От тях днес знаем много повече за вълненията и фобиите й, за приливите и отливите в чувствителната й душа, за оценките й за времето и за хората.

В едно от тях е описана нейната любовна история с Пер – шведско момче, дошло на екскурзия в България през зимата на 1978 г. След кратката им среща на Боровец той й пише няколко пъти. На 18 декември 1978 г. в писмото си до Елена Петя споделя: ,,Искам да ти кажа нещо за Пер, за да нямаш чувството, че непрекъснато ти намеквам за някаква тайнствена история и никога не ти я разказвам изцяло.

Всичко с него всъщност беше много просто и доста хубаво. Запознахме се в дискотеката в Боровец – изневиделица той дойде и ме покани да танцуваме. Беше пълно с чужденци. Аз бях с група от продукцията (филмът “Трампа”, в който Петя има епизодична роля), няколко момчета и момичета. Поласкана бях, че той се спря на мен въпреки големия брой красавици в дискотеката – все пак той беше най-хубавият – такова беше общото мнение.

Когато започнахме да танцуваме нежния блус, аз за миг съзнах, че много го харесвам, че бих стояла цяла нощ така и бих танцувала с него. Не знам какво се случи, но по едно време като през сън усетих, че той ме целуна. Съвсем се обърках. После ми казаха, че и двамата сме били толкова хубави, че всички нас гледали. Но аз съм сигурна, че са гледали само него – специално моите приятелки, – защото той беше най-желаният.

И точно когато се прегърнахме най-плътно, блусът свърши. Излязохме вън. Имаше звезди… Устните му бяха страшно нежни и страшно топли. После аз си тръгнах, защото на другия ден сутринта ме чакаше работа, а после си тръгнах ненадейно за Бургас. Дори не можах да го видя и да му се обадя. След това – писмата му. И ето сега – той мълчи. Голям пък праз! Не съм умряла за него! Но ще видим какво ще стане. That’s the end! With love – Pety. (Това е краят! С обич – Петя).”

Последното писмо от Пер Петя получава в навечерието на новата 1979 г. Може би всеки ден е чакала пощальона с надежда. Може само да гадаем какви страсти са бушували в чувствителната й душа. И какво е пишела в своите писма до Пер.

Втората й любов е Деян Енев, днес известен писател. Двамата се запознават на семинар. Той гостува в дома й. Разхождат се из Бургас. После Деян отива в казармата и те никога повече не се виждат.

Цялото лято на 1979 г. за Петя е един щур купон. Безкраен празник. Заедно с Елена са ,,назначени” от командира на общинския бригадирски щаб за дописнички в многотиражка. Ще отразяват ,,трудовите успехи” и проблемите на средношколците в комсомолския вестник.

Настаняват ги в кабинета на командира, който почти не се вясва в него. Двете си донасят касетофон и слушат музика. Петя разучава по слух ,,I am sailing” на Род Стюард. Двете пеят с часове. Всичко това, разбира се, стига до ушите на бригадирското началство. Двете момичета са ,,разжалвани” като дописнички и изпратени на работа в завода за безалкохолни напитки в Бургас. Денем работят в завода, нощем спят в училище наблизо.

Петя и Елена се настаняват в единия ъгъл на класната стая, пригодена за спално помещение с 14 легла. Правят си свой кът. Донасят куп книги и тетрадки. Токът се гаси в 22,30 ч, но двете продължават да четат на светлината от лампите в двора. Петя все нещо пише. В стаята едни я харесват, други правят криви муцуни, дразнят се, че много бърбори.

Бригадата на Петя и Елена подготвя поетичен рецитал. Стиховете вече са раздадени, но решават да включат и двете ,,дописнички”. От тях се иска да наизустят стиховете и да ги рецитират с патос. Както всички други. Елена твърди, че режисьорката на рецитала, която е и комсомолски секретар, непрекъснато повтаряла: ,,Дай, дай патос! Искам темперамент на априлци и възторг на димитровци!”

Петя отказва да рецитира по този начин. Режисьорката я предупреждава да не мънка така. После я изгонва от групата. Аргументите й: ,,Как може така да се гавриш със стиховете на ,,колегите си поети уж и да ги казваш, като че си купуваш тутманик от фурната!” Петя признава, че не става за патетичен рецитатор и си тръгва. Наказват я с мъмрене.

До първия учебен ден на 15 септември остават още няколко седмици. Петя си води дневник. Записките в него стават все по-мрачни, тъжни и песимистични с приближаването на края на ваканцията. ,,Спрях до огледалото на втория етаж, извадих жълт гребен и бавно и мълчаливо се заресах. Беше страшно.

Дъхът на този хладен коридор, извитите стълби, дори и това голо огледало, в което се оглеждах преди – плаха, тънкокрака, с плитка на върха на главата, която кой знае защо не ми тежеше, всичко бълваше него – категорично, безпрекословно, невъобразимо – решех се аз и си мислех: защо го няма сега да ми се порадва – колко съм пораснала и как хубаво се усмихвам…”

Това са последните записки на Петя Дубарова.

До випуска на Петя учениците от гимназията изучават втори западен език. Чиновник от тогавашното образователно министерство или по-нагоре обаче решава, че ,,англичаните” трябва да имат и професионална ориентация. И е въведена дисциплината ,,Практика в биреното производство”. Мястото е фабриката, която произвежда популярното някога ,,Бургаско пиво”. Машините там са стари, внесени много отдавна от Германия.

И тук, на производствената практика, става фаталната беля. Поврежда се броячът на една от машините и за това е обвинена Петя. Според Елена Начева ,,с момче на име В. бутнали или опърлили с клечка кибрит пластмасовата частица на клеясалия бутилков брояч, за да видят цифрата, която е застинала отпреди десетилетия.

Фабричното ръководство обвинява Петя в саботаж, а в училището е взето решение да бъде намалено поведението й с една единица заради ,,унищожаване на социалистическата собственост”. Това е страховит шок за чувствително и емоционално момиче като нея. Тя – отличничката, поетесата, умницата, комсомолската активистка – с намалено поведение?! Какъв срам!

На 3 декември вечерта Петя е сама вкъщи. И се нагълтва с голяма доза приспивателни.

Цяла нощ дежурният екип в бургаската болница се бори за живота й. След години майката Мария ще каже, че цяла нощ слушала как лекарите си разказват ловни истории.

А когато пита дежурния доктор Бинев има ли нужда да повика за консултация и други лекари, той отговаря: ,,Имам нужда да ми се махнете от вратата!” Д-р Бинев е покойник от 5 години, умира от болестта на Алцхаймер. Някогашната фабрика за ,,Бургаско пиво” е отдавна съборена и на нейно място е изникнал мол.

След смъртта на Петя гневът на учениците от английската гимназия е насочен към ръководството й и най-вече към зам.-директорката. Почти цял месец всички ходят с бели ленти на реверите си – скръб по младата Петя и обвинение срещу учителите. Този протест е впечатляващ за времето си, но никой не смее да накара учениците да махнат белите ленти.

Пенчо Ковачев

Източник: BG-VOICE

loading…