Жълтото прозорче в душата, което остава да грее и посред нощ

Май, 2014 година.

Ярко помня този ден.

Случи се в кантората на моя счетоводител.

Елена бе служител там. Работеше в съседна стая. Познавахме се от доста време, но не бяхме особено близки. Веднъж, някак угаснала и смутена, тя тихо дойде при мен, погледна ме с необикновено тревожни очи и каза:

– Може да ти се стори странно, но имам нужда от помощ.

Синът ни започна да бяга от вкъщи, развали си успеха. Излезе от строя. Казва, че изпитва омраза. Затваря се в себе си.

А той е светлината на живота ми. Причината да ставам сутрин. Обичам го много. Искам да има толкова радост, любов и щастие, колкото той донесе в нашия свят. Но нещо стана.

Сякаш няма обратен път, сякаш ни дели някаква река, ужасно скачаща между скали. Нещата са вън от контрол. Нито аз, нито съпругът ми успяваме да се справим.

Моля те, отдели време, ела у нас, срещни се с него, поговорете.

Докато думите се отлепяха с болка от напуканите ѝ устни, тя видя отговора в очите ми.

Срещнахме се в събота, 11 часа. У тях.

Пристигна.

Приличаше на стройно бо́рче.

Оставиха ни само двамата в една стая.

Седна мълчаливо срещу мен и откри интересните си дълбоки очи.

Приличаха на огнище, в което пукат влажни съчки.

Гледаше право в мен. Директно в зениците.

Какво е това изражение на лицето му?

До този момент подобно не бях виждала.

– Как се казвате? – започна той пръв.

– Неделя.

– Странно име, но Ви отива. И Вие сте странна. Майка ми каза, че сте лекар. Но Вие обичате децата. Приличате повече на дете, не толкова на лекар.

14 годишен.

Изчисли ме веднага.

Беше галантен според вкусовете на миналия век.

Веднага забелязах колко правилно произнася думите.

Говореше изключително приятно.

Казваше се Радослав.

Бе невъзможно да отгатна какво чувства и какво мисли.

Сякаш владееше някакви емоционални отвари и алхимии на общуването.

Но се чувствах абсолютно подчинена и обезоръжена в негово присъствие.

– Какъв е проблемът, мило дете? Защо не се разбираш с майка и татко?

Защо бягаш от вкъщи?

– Защото те не ме разбират.

Предполагам, че майка ми Ви е казала? – гласът му прозвуча въпросително.

Помълчах.

Той погледна голите върхове на недоумението в очите ми, после каза:

– Аз съм осиновен. Взеха ме от дома, когато бях на 9 години.

Не знаех за това.

В мен пламна огромно желание да защитя това момче. Да го гушна и влея всичката любов и грижи, които не бе получавал 9 години. Нужна бе много голяма вродена интелигентност, за да се съхраниш така след подобни 9 бодливи, сурови години. Изглеждаше едновременно овладян, дивак, щастлив, умен, тъжен.

И жаден за обич.

– Ако не знаете подробности, може да Ви звучи стряскащо. Може даже да се отвратите…  Аз… не съм циганин, но майка ми ме е родила на 14 години.

Радослав имаше бяло, красиво лице. Беше висок около 1.65.

През цялото време приличаше на изящен, спотаен гепард, който се готви за скок.

– Напоследък се чувствам по-добре без тях. Затова бягам. И се затварям. Те не ми вярват, не ме подкрепят, викат. В проблемни ситуации имат доверие на другите хора. Говорят пред съседи и приятели за моите двойки, това ме унизява. Не чувствам любов.

Най се страхувам, когато чуя, че ще ме върнат в дома. И ще ме изоставят, щом съм проблемен. Два пъти ме заплашваха с това. По-голям страх от този нямам.

Някакви психоложки преди са им казали, щом съм виновен, да ми отнемат любими неща. Имало дисциплиниращ ефект. И винаги когато стане проблем, те ми отнемат – пари, телефон, компютъра. Не ме пускат навън. Щом се появят неприятности, те стават лоши.

Да, имат право да бъдат подозрителни понякога, но не искам да са груби, да ме плашат с дома и решават вместо мен. Това събужда моите дяволи.

Приличаше на оголено дърво без следа от листа. Не прекършено. Но оголено.

Слушах го нежно, вече се бях разплакала.

Не познавах друг отговор освен този на нежността.

– Само баба ме разбира. На баща ми майката. Тя винаги казва – проблемите ни учат повече да ценим живота и да бъдем част от човешката доброта. Баба никога не ми се кара. С нея сме приятели.

Винаги съм мислила, че бабите играят важна роля в човешката еволюция.

– Виждали ли сте как улична котка влиза в пожар, за да извади малкото си коте и умира в опит да го спаси? – продължи Радослав.

– На живо не, само по телевизията… – кимах хипнотизирано.

– Виждали ли сте как женски крокодил, чиито челюсти са специално пригодени да раздробяват кости, взима малките си бебета внимателно, за да ги заведе във водата? Без грубо да ги смачка по случайност.

Или малко горилче, вкопчено в гърба на майка си, докато тя тича и се катери с него, за да осигури на бебето си най-безопасно придвижване през гористи и скалисти места? Или котка, която кърми малко зайче като свое?

Не помръдвах.

– Това се нарича майчински инстинкт.

Моята майка, понеже не ме е родила, няма майчински инстинкт.

Затова крещи и невинаги ме разбира.

Няма майчински инстинкт. Повторих наум.

В международната класификация на болестите такава диагноза не беше кодирана.

Напредвахме в разговора под смазващия товар на неговата болка.

– Никога не съм имал цялата вода от бутилката само за мен. Там… в дома… пиехме от едно шише. Никога не съм имал всичкото месо от пилето само за мен, сочната част от портокала, нито пък чисто нова паста за зъби. За мен все оставаше съвсем малко от пастата за зъби в тубата. Режех тубата с ножица и бърках вътре с четката, за да обера цялата паста.

В петък ни даваха по 5 лева. Наоколо всички грачеха с високи, неучтиви гласове, присмиват се злостно.

Нямаш право да излизаш навън. Прилича на затвор. Скиташ отхвърлен от всичко и всички. Живееш сред гарвани. Момичетата бяха много агресивни. Заключваха ме в една стая и ме удряха по главата. Винаги си излъган, подигран, обран. Без любов, без приятели. В дома всеки мисли само как да оцелее.

Когато излезеш, си като каторжник в отпуск.

Всичко, за което копнеех, се наричаше Любов.

Станах.

Хванах Радо за ръката и двамата заедно отидохме долу в лятната кухня.

Там бяха родителите и баба му.

– В този разкъсан и опустошен свят няма любов – казах на всички.

Затова нека тук, в този дом, да я има. Нека ние от днес нататък даваме на Радо само и единствено безусловна любов. Безусловната любов е необятна и тя побеждава всичко. Безусловната любов е най-прекрасното нещо в цялата Вселена. Нека Радо я получава всеки ден. Тя може да излекува всичко!

Той е най-невероятното момче, което съм срещала. И е толкова умен… Зная, че доверието задължава повече от недоверието! И зная, че Радо вярва в същото!

В този момент бабата на Радо се разплака сериозно.

Елена не бе съвсем сигурна как да реагира. В нея валеше вихър от страсти. Усещах как силно се бори с импулса да бъде властна, контролираща и строга.

Но се овладя и меко каза:

– Добре. Но той трябва да обещае, че ще бъде добро момче.

Върна му телефона и мило, с разтопени от ласки очи го подкани:

– Радо, кажи на Неделя, какво си ми обещал…

Радослав леко се смути в някакъв копнеж по непостижимото. Наведе глава.

Майка му призна вместо него:

– Обещал ми е да стане лекар и да лекува безплатно жените, които не могат да забременеят.

– Така е. Обещал съм ѝ – тихо прошепна момчето.

Advertisement

Красимир, бащата се включи:

– Вярвам в теб, сине, ти си моето страхотно момче.

Стана, въздъхна, гушна го по мъжки. И двамата преоткриха бащината прегръдка.

– Как да стана добър? – ме попита Радослав изневиделица за финал.

Разказах му древната притча на индианците чероки.

– В нас има два вълка. Бял и черен. Те се борят. Ако избереш да храниш белия, той ще расте. Когато белият вълк е голям, всички сме щастливи. Защото той е радост, мир, любов, надежда, истина, щедрост, вяра, смисъл.

Черният вълк е зло – той е гняв, омраза, алчност, бяс, виновност, негодувание, малоценност, его, фалшива гордост. Всеки ден храни само бялото вълче.

Истина е – никой от нас не живее в чисто блаженство, но ти продължавай да храниш бялото вълче. И не пристъпвай към злия вълк.

– Черното вълче в мен има две двойки първия срок. Ако не направя нещо с математиката, ще имам двойка за годината… – прошепна Радо.

Прибрах се вкъщи. Попитах Вальо, мъжа ми:

– Може ли да се занимаваш по математика с прекрасното, осиновено дете на моя приятелка? Има двойка първия срок и не разбира как се решават задачи от корен квадратен?

Вальо ме погледна благо. И закачливо.

– Давай, води ми го – каза простичко той.

Светнах.

За пореден път си помислих колко невероятен и любим ми е този мъж!

В неделя Радо дойде у нас. Доведе го майка му. Беше приготвила домашен кекс. Остави го и тръгна.

Идните два часа чувах гласове от хола.

Какво е коренуване? Какво е подкоренна величина? Какво е внасяне на множител под корен?

Радо започна да идва често у нас, разбра задачите. Завърши годината.

Междувременно му подарих една тетрадка, в която да си пише за двата вълка и как ги храни всеки ден.

Времето минаваше. Нещата се стабилизираха.

После пътищата ни се разделиха.

 

Юни, 2018

Един ден телефонът звънна:

– Искам да променя начина, по който мерим успеха… – кратко каза глас в слушалката.

Сърцето ми трепна.

Познавах този глас… и този правоговор… произнасяше думите по изключително правилен начин.

Така се зарадвах, че забравих всичко. Беше Радослав.

– Ей… Радоооо… Къде изчезна?  Къде си? Как сте? – втурнах се с въпросите.

Както обичайно нетърпеливата бях аз, мъдрият – той.

– Ще следвам медицина в Германия. В университета в Любек. Приеха ме. Започвам от зимния семестър.

Тишина в редиците.

Успях само да мълча вместо отговор.

Сълзите ми проумяваха по-бързо.

– Ще стана лекар. Ще създавам едно общество, където най-висок статус да идва от броя родени деца. Ще лекувам медицински проблеми, които причиняват безплодие. Ще правя така, че всяка жена да се изпълни с майчин инстинкт и безкрайна обич към бебето си, още щом го погледне.

А не да го ражда и изостави на 14 години…

Изпълних обещанието към моята майка. Обичам я безкрайно и съм благодарен за цялата любов, с която ме дариха. Тя и баща ми. И най-вече баба.

Не помръдвах.

Само тия сълзи пак капеха.

– И също, Неделя, имам още една изненада за Вас.

Отворете си мейла.

В мейла беше това:

Лист от тетрадката, която някога му подарих.

С вечната борба между двата вълка.

В съответния ден бялото вълче е било захранвано така:

Гледах охлюви

Бях добър вкъщи

Учих по биология

Има нещо в природата на човешката душа, което нито науката, нито големият философски пъзел, нито изумителните иновации в молекулярната биология успяват да разгадаят.

Някои неща са загадки и може би е най-добре да си останат загадка.

Кой ни учи да обичаме?

Как душата решава кое е жизненоважно?

Как сърцето познава любовта?

Кога взорът решава да потърси друго небе?

Душата като градина ли е?

Как така под пръските на болка, крясък и печал горските дъбрави в нея могат да стават все по-яркозелени, копнежите все по-предизвикателно свежи и всеки ден да е обдарен с дъга, рисувана нежно с невидими боички?

Как така въпреки всичко…

Прозорчето в душата остава да грее. В жълто.

И сърцето мечтите люлее…

В синьо.

Въпреки хищния железобетон на житейските шосета, въпреки здрача на случките удушвачи, които изтръгват чистия кислород от всяка душевна висота.

Как онова прозорче в душата остава да свети?

Не е ясно как.

Но важното е, че ние сме способни да образуваме светлината в това прозорче.

Едно осиновено момче, което даде сърцето си.

На бялото вълче.

Едно дете, което порасна и израсна в сърцата на родителите си.

В покорството на една баба… която си имала любимо внуче.

Майчиното поведение на една жена, която никога не бе раждала. Никога не бе кърмила. Това дете не беше плът от нейната плът и не бе кост от нейната кост.

Но бе отгледано с толкова любов, че въпреки първоначалната диагноза – тя няма майчински инстинкт – тази любов бе активирала неговия личен запокитен, зазидан незнайно къде в недрата му… инстинкт.

Инстинктът на момченцето пораснало.

Да бъде прекрасен син.

Една душа, която не опустя и един копнеж по вярната синовна обич, който не осиротя.

Въпреки че никога не е бил кърмен.

Не бил е полюшван в безпокойните нощи.

Въпреки неизиграните с татко игри.

И въпреки че до 9 години никога не е казвал думата „мамо“.

Същият този копнеж сега се бе запътил към университета в Любек.

За да помага на бъдещите майки.

С обич и синовна признателност.

Д-Р НЕДЕЛЯ ЩОНОВА

Източник: moeto-zdrave

loading…