Ернестина Шинова – Мислех, че съм луда, преди да открият болестта ми!

Ернестина Шинова е от актрисите, които не носят маска в живота си, не влизат в чужд образ и играят винаги на пълните си 100 %. Дъщеря е на писателя сатирик Чавдар Шинов, снаха на гениалния актьор Петър Слабаков и съпруга на режисьора бунтар Андрей Слабаков. Но Ерна, както я наричат най-близките й, е успяла да изгради име с личен труд и успехи! В този разговор тя е откровена до болка с нас. 
– Ернестина, в предварителния ни разговор ми спомена, че ще оперират майка ти…
– Операцията мина сполучливо, лекарите бяха много добри, но нека да не говорим още, защото все пак 50 % са операция и останалите 50 % – възстановяване след нея, а аз, нали знаеш, съм суеверна.

– Колко суеверна?
– Аз съм суеверна в рамките на нормалното като всеки артист. Няма обяснение как неща, които правиш по един и същи начин, и текст, който е един и същи, всеки път се получава различно. Има ситуации, при които най-вероятно си и внушавам, но ги има и другите, повярвай ми. Влизаш на сцената с левия крак, пък излизаш с десния, ей такива работи. Хората си правят най-различни диващини, всеки си има свой ритуал, който като си изпълни, си казва – ето, направих си всичките глупости, вече всичко е наред, сякаш се чувства защитен.

– Наскоро имаше рожден ден…
– Да ти кажа честно, май не можах много да го усетя, работих. Пък и Андрей ми купи много гадна торта – беше ужасно горещо и тя беше полуразмазана. Ужасна торта, не беше и вкусна! И не знам това какво би трябвало да значи… дано годината да ми е хубава, щом тортата не беше. А на Андрей ще му го „върна” – и аз ще му подаря гадна торта (смее се) Лошото е, че той няма отношение към сладките неща, а аз обичам – рядко, но качествено хапвам сладко. Докато Андрей би предпочел каса бира със забодена свещичка отгоре. (смее се).

– След толкова години съвместен живот, успявате ли с Андрей все още да се изненадвате?
– О, да, непрекъснато. Например аз всеки ден си правя горе-долу план как трябва да ми протече денят и той се появява, и разбива на пух и прах всичко – казва трябва да сме там, да се видим с този, с онзи… Но извън тези ежедневни изненади, които ми сервира, всъщност той е много сантиментален, много мил човек. Подарява ми най-различни мили неща – част от тях – красиви и безполезни за мен (смее се).

– Преди време беше споделила, че с Андрей сте пълни противоположности!
– При нас е напрежение във всички ъгли на „квадрата”, но пък поради това имаме една стабилна „фигура”. Е, понякога наистина изморява, а при нас главно се изразява в безсмислени спорове. Дай ми нещо, каквото и да е – веднага можем да оформим скандал с Андрей на тази тема.

Каквото пожелаеш, можеш и копче да кажеш, пак ще се скараме – дали е с четири дупки, дали с две, дали носи късмет, дали нещастие, дали трябва да бъде взето, или не… Скарването задължително го има, после обаче след сдобряването чак, следва нормален разговор по темата. И така сме повече от 25 години.

– Преди няколко години помня, че спомена, че имате намерение да си направите една сватба… 
– Нямахме време, но непрекъснато си обещаваме, че като намерим такова, ще си направим. Искахме църковна сватба, защото такава си нямаме.

– Но първата ви и единствена досега сватба е била тайна… Защо?
– Така се получи, а всъщност ние не го мислехме по този начин. Просто единственият свободен ден тогава беше… 9 септември, защото по същото време Андрей снимаше „Под игото”, а аз снимах представления, участвах и във филм. И на 9 септември 1987 г. не се и работеше, така че затова тогава решихме да се оженим – в ритуална зала, за която ние бяхме първият брак. Следващият, след нашия, бе този на брата на Андрей, който е много добър дърворезбар, беше правил и дърворезбите там. И между другото, доколкото разбрах – и други хора са се женили там, и от всички тях досега никой не се е развел (смее се). Изглежда е някаква късметлийска. Сватбата беше в с. Велика и преобладаваща част от нашите гости бяха роми. Там имаше много роми и някак си Андрей много бързо се вписа в техните понятия за мъжественост. А на мен много ми се радваха – непрекъснато ходеха след мен и викаха: „Ей, каква хубава булка!”, а аз една русичка, бяла, с лунички, ужас (смее се). 

– Вярно ли е, че двамата се познавате от ученици?
– Знаеш ли, като ти е писано, някак си не можеш да избягаш от него. Аз лично опитах на няколко пъти да избягам, но все не се получаваше. И се примиряваш. Не, че никой от нас не е имал обикновените флиртове, истории и работи преди това – имали сме, но тази история се оказа супер упорита, дълготрайна и интензивна. Просто й се подчиняваш в един момент.

– От какво си се опитвала да „избягаш”, след като чувствата са били и продължават да бъдат толкова силни?
– В един момент като усетиш, че всичко е толкова интензивно, дълбоко започваш да си казваш „Ама не съм ли много млада, ама това няма ли да ме ангажира прекалено, да ми промени живота?!..” – Аз никога не съм била безотговорна. И не мога да се влюбя от пръв поглед. Абсурд е заради това, че някой ми харесва на външност или пък заради някаква сетивно-сексуална химия, нали така казват – че имало било феромони, не знам си какво… Ама то хубаво феромоните, ама ако си чел само „Виновен ли е Мечо” на 3-годишна възраст, или някой ти я е прочел, а оттам нататък не си прочел нито една книга, как да си живеем заедно?! – Няма начин!



Не съм фен на любовта от пръв поглед

Обичам да се опирам на сигурни неща в живота си – понеже ужасно много са несигурните, поне тези да са някакви крайпътни заслони, в които можеш да се скриеш, да се спреш в живота си. Да се чувстваш закрилян и обичан – това е адски важно.

– Вярно ли е, че си скрила от Андрей за бременността си в началото?
– Да. Андрей ми викаше: „Айде бе, няма ли да си имаме вече детенце, искам да си имаме…”, а аз вече бях разбрала, че съм бременна, но не му казах. И той даже взе да се притеснява – чудеше се какво става, защо не можем да имаме дете (усмихва се). А аз вече бях от месец, месец и нещо бременна. Исках да съм сигурна, разбираш ли?!… Че това дете ще бъде обичано и искано от двамата. Не мога да си обясня как двама души правят дете и след това се разделят. Това е просто тъпо! Не исках такава история. Исках всичко да е истинско! И всъщност така се получи, че аз така и не му казах, че съм бременна. Просто бяхме в някакъв ресторант, на мен ми стана лошо, доповръща ми се, гадна история, а ресторантът беше близо до Шейново. И за собствено успокоение исках да отида до Шейново, за да видя дали всичко е наред. Тогава ми направиха ехография, за да са сигурни напълно, и когато изкараха първата снимка, Йоана беше само една черна точка. Андрей си гушна снимката, държеше я в себе си, говорейки: „Виж колко е сладко, на мен прилича, виж какво е черничко” (смее се) Много беше мил! И по-нататък следеше заедно с мен всичките крачки на бременността. При една от ехографиите Йоана ме ритна, защото аз имах ужасно много околоплодни води – всяка бременност има някаква такава патология, а от тези води тя се чувстваше много свободна вътре, риташе, блъскаше, беснееше. И в мига, в който ритна и крачето й се отпечата на екрана, и аз, и Андрей, в абсолютен синхрон, преброихме пръстчетата на крачето й (усмихва се).

– Около раждането и малко след него обаче, е имало трудни моменти…
– Да, случи се така, че с Андрей хлътнахме с едно такси, и аз не бях подготвена за такъв удар. И това отлепи плацента, след което станаха по-сложните ситуации. Няколко дена след това ми направиха цезарово сечение, защото трябваше да спасяват и детето, и мен. Това е неприятна история, драматична, но и положителна – защото все пак сме живи и сме на този свят. Андрей винаги е бил до мен, не се отдели нито за секунда. И мога да кажа, че съм благодарна безкрайно на всички лекари, които участваха в това събитие. Андрей ми трепереше страшно. Това с колата беше твърде непредвидено. Припаднах, стана ми лошо, тръгнаха да текат кървища, без да са изтекли околоплодни води, страшна история. Но лекарите реагираха адски бързо, много адекватно. И макар в момента коремът ми да е по-грозен заради този белег, аз се гордея с него, защото това е дъщеря ни! За около седмица така се калих, че си нямаш представа. От страх си бях внушила, че нещо може да стане на детето, чувствах се много зле, докато накрая не ме свалиха на ръце долу при бебетата, домъкнаха ми Йоана и в мига, в който я видях, всичко ми мина! Вече нямах никакви проблеми. Можех да стана и да тичам – с разпрания си корем и всичко останало. Нямаше никакво значение. Това е супер велико събитие, може би най-великото в живота на един човек – когато просто даваш живот на нещо друго извън теб и то нещо, което ти е почукало на вратата, и ти е казало: „Здрасти, аз съм твоето дете!” Пожелавам го на всички!

– Йоана какво дете е?
– Тя е силна, инат се роди, напук на всички – защото за две трети отлепена плацента в учебниците по гинекология пише, че плодът не може да получава нито кислород, нито храна, и загива.

Е, моята се роди, жива и здрава е, и аз оцелях

Инат е, силна е от малка. Помня, че на седмия ден я видях за първи път, а тя като ме видя, се засмя, гадината мръсна (усмихва се). И си виреше главата още от съвсем малко бебе. По характер е такава. Като каже, че иска нещо, край – нищо не може да я спре! И просто го прави! Свалям й шапка за това, защото аз съм друга, отказвам се, по-ленива съм… Неща, които знам, че мога, леко ме отегчават, а тя, гадината, иска да ги може все повече и повече (усмихва се). Отделна вселена е.

– Не съм съгласна, че ти не си борбена. Затова свидетелства и битката ти с болестта, която получаваш след раждането. Знам от Андрей, че си слагала листчета с неговия телефонен номер в джобчето на бебето, за да може ако с теб стане нещо, недай си Боже, хората да го открият…
– Ако се оставиш на болестта – в моя случай Базедовата болест, това означава, че трябва да се откажеш от самия живот, а това е нещо, което не мога да направя. Много съм всеотдайна и знаеш ли – мисълта, че ангажирам някого със себе си ме побърква. Но какво да правиш, понякога не може по друг начин. И Андрей беше на висотата на положението за щастие. Ти можеш да опиташ всичко, но с 200 пулс какво да опиташ?! Просто се прощаваш с живота и това е. С такъв пулс нищо не можеш да направиш, дори не можеш да седнеш, всичко ти бучи в главата и просто си убеден, че си отиваш. Базеда се отключи при мен след тежкото раждане. Аз живях една седмица, след като я родих, без да я виждам. И реших, че след като не ми я показват толкова време, значи нещо не е наред. Притесненията бяха разрушителни. После след около 4-5 месеца болестта е тръгнала, без да разбера, защото аз съм и със страхотни физически резерви, което някой път играе лоша шега. Не можеш да разбереш, че си болен, аз все мислех, че съм уморена, изтощена, нервна. После пък, след като дълго време не можеха и да ме диагностицират, взех да се мисля и за луда, едва ли не. Докато се разбере какво е, си беше голям стрес – и това продължи години. Но това е… всякакви такива неща ни формират по пътя ни и понякога не знаеш за добро ли е, за лошо ли е. Не си даваш сметка…

Андрей беше много объркан, горкият… От една страна, лекарите казваха, че нищо ми няма и съм просто някаква нервна и истерична, от друга страна, той виждаше ясно, че нито съм нервна, нито истерична, защото ме познава много добре – и съзнаваше, че се случва нещо друго. Безпокоеше се страшно много. Не се отделяше от мен, когато имаше такава възможност, когато не снимаше. И всеки път ме оставяше с нежелание и със страх. Просто виждах страха в очите му, той не знаеше какво предстои. А лекарите в началото ми даваха и някакви лекарства, антидепресанти, от които се чувствах още по-зле. Лекуваха ме от някакви неща, от които буквално щях да умра. Най-лошото нещо е да ти се сбърка диагнозата. Така че Андрей си е изкарал тогава чудно с мен – по разни спешни помощи, защото в рамките на 20 минути кръвното ми ставаше от 200 на 180 – на 50 на 20. Веселба страшна… И никой не можеше да разбере за какво става дума. Ако бях някакъв нормален човек – да писна, да се разкрещя, да си покажа всичките симптоми,..а аз… Нали знаеш, актьорите не умират на сцената. Не умират пред публика. Умират зад завесата. Това е положението.

– Говорейки за магията на сцената, веднага се сещам за едни твои думи, изречени за бащата на Андрей – големия български актьор Петър Слабаков: „Помнете Петър Слабаков като Шибил. Достоен. Достолепен!”
– Ами само ще ти кажа, че когато Петър Слабаков се изправи, за да получи „Златна роза” за поддържаща роля, тогава аз получих за главна женска. Залата се изправи на крака и му ръкопляска. Бяхме заедно на сцената, никога няма да го забравя. В този момент той вече беше болен, беше много, много болен. И тази магия е действала в този момент за него така, сякаш кипи от енергия. Той се разплака, благодари. Но той всъщност си отиваше тогава… Но просто не го знаеше. Ние не му го казахме до края, защото нямаше нужда. Нямаше да помогне това с нищо, нямаше причина. Той си усещаше нещата, но някак си ги премълчаваше, и ние ги премълчавахме.

Едно интервю на Анелия ПОПОВА

Източник: Блиц

loading…