Детската сълза, която прекърши всичко в мен…

Беше мразовит февруарски ден. От часове валеше сняг и нямаше изгледи скоро да спре. От сутринта годеницата ми Даниела беше вкисната. Всъщност напоследък тя все нямаше настроение. Сърдеше се и за най-малкото и се цупеше с часове. Поведението й ме влудяваше и макар да бях влюбен в нея, темпераментният й характер ми идваше в повече. Тя беше първата ми истинска любов. Преди да я срещна, не знаех какво е да страдаш, не познавах ревността. Исках да се оженя за нея, но дълбоко в себе си се страхувах. Ами ако някой ден чувствата отлетят и бракът ни се превърне в тъжна комедия? Може би Даниела отгатваше съмненията ми и това я напрягаше, караше я да се държи откачено.

Онази сутрин беше мрачно и студено, градът изглеждаше сив. Стоях до прозореца и наблюдавах следите от стъпките й в снега. В ушите ми още ехтеше трясъкът на вратата, която тя тръшна зад себе си. Не направих опит да я спра. Нямах сили за още един скандал, а и си помислих, че може би е най-добре да се разделим. В душата ми бушуваше лавина от емоции, но преобладаваше гневът.
Минути по-късно снегът затрупа следите на Даниела, и изминаха седем години преди отново да я видя. За някои това не е дълъг период, но на мен ми се сториха векове. Известно време след раздялата ни тя срещна друг мъж, с когото свърза съдбата си.

Аз също не останах сам и започнах връзка със своя колежка. Не бях влюбен, просто исках да докажа на бившата си, че животът продължава. Нещата не потръгнаха. Осъзнах, че не мога да продължавам повече така и ако искам да съм щастлив, трябва да си върна Даниела.

За съжаление след раздялата ни не знаех нищо за нея, освен че е омъжена. Въпреки че бях наясно с непредвидимия й характер и вечното й цупене, не спирах да мечтая за нея. Мозъкът ми бе изтрил лошите спомени от скандалите ни, запазвайки единствено огъня, който гореше между нас.

Работата ми е отговорна и за да облекчат графика ми, от човешки ресурси ми изпратиха асистент. Новият колега ми хареса – изпълнителен, мотивиран, Асен буквално стана дясната ми ръка. Винаги изпълняваше задачите си в срок и не допускаше грешки. Имах му доверие и предпочитах него да изпращам в командировка, редовно му давах премии.

Асен беше поласкан от отношението ми и веднъж ме покани на вечеря. Избягвам да гостувам на подчинените си, но той ми бе необходим, смятах да му прехвърля повече отговорности, затова приех. Знаех, че е семеен, с дете, но нищо повече.

Вечерта купих цветя за жена му и шоколад за сина му, и в уречения час звъннах на вратата. Асен отвори, здрависахме се, после с жест ме покани да вляза. На масата, за добре дошъл, ме чакаше аперитив. Малко по-късно, докато двамата разговаряхме, вратата се отвори и влезе жена му. “Съпругата ми” – представи я той. Светът спря да се върти, срещу мен стоеше моята Даниела. Почувствах, че тялото ми се обля в ледена пот, а сърцето ми биеше толкова силно, че дишах трудно. Вечерта мина напрегнато. Двамата стояхме един срещу друг и се преструвахме, че не се познаваме. Асен не спираше да бъбри, разказваше виц след виц, а главата ми щеше да се пръсне.

Не помня какво вечеряхме, но си спомням, че Даниела не откъсна очи от мен. Няколко дни след това изпратих асистента си в продължителна командировка. Сега, след като бях открил бившата си любима, бях готов на всичко, за да я имам. В представите ми Асен беше крадецът, който нямаше право да живее с моята любима.

На другата вечер, прибирайки се от работа, видях, че тя ме чака на стълбите с цигара в уста. Не казах нищо, отключих вратата и миналото нахлу в живота ми. Когато някой си тръгва, без да се сбогува, оставя отворена врата и, рано или късно, всичко започва отначало. Не се борих дълго с изкушението, нямах сили, нито желание. Въпреки годините на раздяла, темпераментът й бе същият – огнен и непредвидим. Обичах я точно такава и не бих променил нищо в нея. Сега страстта ни бе по-изгаряща, а чувствата – по-силни от преди.

Сякаш двамата искахме да наваксаме времето, през което бяхме разделени. Занизаха се нощи на тайни срещи. Даниела твърдеше, че винаги е обичала само мен.

Advertisement

От връзката ни най-много страдаше Асен. За да не ни се пречка, често го изпращах в командировки. Отрупвах го с премии и бонуси, хвалех го пред екипа, потупвах го приятелски по рамото, а зад гърба му спях с жена му. Даниела често забравяше, че е майка, и оставяше сина си при родителите си.

В един момент театърът, който играехме, ми писна. Страдах, че трябва да я деля с друг и й казах да избере – семейството си, или мен. Тя не се колеба дълго и реши да поиска развод.

Изпратих Асен в командировка, а в това време тя трябваше да си събере багажа и заедно с детето да се изнесе. Бях готов да приема и сина й. Нямах търпение да покажа на мъжа й, че освен негов шеф, съм този, когото жена му обича.

Вечерта видях, че Асен е забравил важен документ на бюрото си в офиса. Взех го и пътьом реших да се отбия и да му го дам лично. Не исках дреболии да объркат плановете ми, а и вярвах, че това ще бъде последната ни среща.

От любезност Асен ме покани на кафе. Даниела я нямаше, но в стаята беше малкият им син, който рисуваше. Седнах до него и го попитах кого рисува, а той отговори, че рисува баща си, който вечно отсъствал. После, типично по детски, малчуганът ми разказа, че тати му обещал щом се върне, двамата да отидат заедно на ски. Детето говореше бавно, сякаш нещо силно го болеше. Посегнах да го погаля и усетих, че една сълза опари ръката ми.

Минута по-късно Асен влезе с две чаши кафе, сложи ги на масата, а малкият побърза да се сгуши в него. В този момент осъзнах истината. Аз и Даниела искахме да съсипем едно невинно дете. Любовта ни не беше по-голяма от сълзите му.

На сутринта анулирах командировката на Асен, а после подадох молба за напускане. Не се обадих на Даниела и не й казах причината, заради която слагам край на връзката ни.

В. Н.

Писмото е публикувано във вестник “Лична драма”

Източник: lichna-drama