Героизмът на Българската армия през погледа на един немски военен кореспондент

Представяме на вашето внимание откъс от репортажа на германския военен коресподент Ханс Фишер, познат в средите на немската журналистика с псевдонима си Курт Арам. Той е роден през 1869 година в малката градче Ленеп, днес предградие на Ремшайд. Арам е редактор на изданието „Berliner Tageblatt“, съиздател на литературното списание „März“, както и автор на поредица от романи.

През 1912 година Курт Арам се озовава на Балканския полуостров, наричан често по това време „Барутното буре на Европа“, поради динамичните събития, разиграващи се по тези географски ширини. Той разказва за Балканската война и в частност успехите на Българската армия, съпътстващи целия военен конфликт. Желаем ви приятно четене!

„Българите атакуваха с невероятно презрение към смъртта. По цели полкове отведнъж се откъсваха и се хвърляха в огъня, без да мислят за прикритие и даже без да стрелят. Само на нож.

Биеха се като вбесени и смъртта за тях е нищо. Мълчаливо, с насочени щикове се спускаха към фортовете. А дъждът вали и вали. Мини експлодирваха и разкъсваха напредващите. По цели редици падаха българите, мълчаливо, без ох. Телени мрежи се изпречваха. Напред, напред!

Бият се човек срещу човек. Не стрелят, а се душат, прехапват си гръкляните, бият се с приклади, саби, крака и зъби и се мушкат с щиковете. Това всяваше дива уплаха у редифите – турското суеверно опълчение.

А дъждът вали и вали. Минава се през полета, осеяни с трупове и леш, през реки, почервенели от кръв. Хиляди бяха загинали по тези хълмове. А дъждът вали и вали. От дни вече войниците нямат сух конец на гърба. А сън – кой помни какво е сън? Напред, напред!

Сред бури и дъждове, по пътища, които вече не са пътища, а блата – мълчаливо, без звук да издаде, пехотата си пробиваше път. А дъждът вали и вали. Когато конете изнемогваха или се плашеха от трясъка, то войниците се впрягаха и теглеха оръдията.

Турците отстъпваха, отстъпваха пред този страхотен мълчалив неприятел. Напускат позициите, без пушка да е пукнала, и бягат. Избухнала е необикновена паника, пред която офицерите са безсилни. И тази паническа уплаха се разливаше като бързо действаща отрова. И сега вече спиране няма. А дъждът вали и вали.

Махмуд Мухтар паша на кон се отправя към бойната линия и насреща му тичат с крясъци куп редифи. Генералът вади саблята и почва да сече. Свитата му също сече, стреля, тъпче с конете и някои от бягащите се спират и почват да стрелят, ама си изпукват патроните на халос. Генералът се носи в кариер из полето, дава заповеди, тика напред…

Баща пред четиримата си сина, участници в Балканската война – трима от тях загиват.

А войниците и офицерите, обезумели, мислят само за спасението си. Без видима причина една голяма армия внезапно се хвърля в див бяг, зарязва всичко и изхвърля от себе си всичко, което пречи на бягането. Тук има само един закон: спасявай се, ако ще и светът да загине!

А дъждът вали и вали. Разхвърляно се търкаля цялото съоръжение, всичко е зарязано. Топовете са потънали в калта. Артилеристите са разпрегнали конете и са избягали с тях.

С войниците бяга и селското население. В дълги редици с жени и деца, в биволски коли се нижат сред войниците и увеличават бъркотията. Полуголи разплакани деца, плачещи жени шляпат боси в калта.

Хаос докъдето очи виждат. Влачи се на юг и завлича в широк поток отчаяни, викащи, ранени, умиращи, изгладнели, окаляни войници, селяни, жени и деца, като голяма тинеста река – влачи се безспирно по полето сред проливния дъжд.

Наоколо горят селата. Навсякъде трещят топовете. Навсякъде мъкнат ранени, мокри и премръзнали. Няма санитарни коли; няма даже вода за измиване на раните.

Гърмеше и се святкаше, бушуваше необичайна за сезона буря. Турците викаха: „Аллах ни наказва!“

А смелостта и презрението към смъртта у българите растеше и след първите успехи достигна до гигантски размери. Българите не усетиха бурята. Буйстваха като поток, който всичко завлича. Спиране нямаше. Колкото и да паднеха, празнините незабавно се попълваха.

Офицерите и генералите даваха заповеди за спиране, за връщане, за да не се дават излишни жертви – никой не ги слушаше. Този поток не можеше да бъде спрян. Нямаше земна сила, която би могла да го отклони.

Напред през животински трупове, напред! Най-много да отстъпи една крачка встрани, за да не сгази гърчещия се още. Напред, напред!

А дъждът вали и вали. В тези часове не остана никакво размишление, никакво себепредпазване, никакъв план. Само напред и напред!

Който от българите остана жив, имаше само една мисъл: Цариград!“

Източник: Bulgarian History

loading…