След 20 години се изправих лице в лице с онази, която ме е родила

Понякога, когато чуя, че майчинството е най-святото нещо на този свят, ми се иска да се разкрещя с глас. Казвам се Теодора и съм на 40 години, през половината от които не знаех нищо за родната си майка. Спомените ми за нея са бегли и от тях не навява любов.

Отгледа ме баща ми, който до ден днешен вярва, че някой е принудил насила съпругата му да го остави с малкото им дете. Мога да разбера неговата наивност, но не мога да простя нейното предателство. Татко ми е разказвал, че една вечер майка ми отишла да види своя роднина и повече не се е прибрала.

Цяла нощ той, притеснен, я чакал и какви ли не лоши мисли минавали през главата му. От въпросната леля разбрал, че майка ми не е стъпвала в дома й от месеци. На другия ден звънял на близки и познати, но никой не знаел нищо за жена му – сякаш била потънала вдън земя. Градската клюка не спяла – някои казвали, че майка ми е избягала с любовник, други твърдели, че се е самоубила заради лошия нрав на баща ми, трети предполагали, че може да са я отвлекли. Надеждата, че ще я открият жива и здрава, се топяла като сняг.

Колкото повече време минаваше, толкова повече баща ми се топеше от мъка. Въпреки това само той не се отказа от нея. Понякога го чувах да бълнува насън, споменавайки името й. Той никога не допусна, че тя може да е избягала с друг. Предпочиташе да вярва, че й се е случило нещо лошо, но не и че ни е зарязала.

Родителите на майка ми никога не ни потърсиха и връзките с тях прекъснаха. Сякаш с нейното изчезване се скъса и нишката на роднинските ни отношения. Само веднъж баща ми ги потърси, за да направим заедно молитва за изчезналата им дъщеря. Тогава баба ми го изгони с думите, че на жив човек панихида няма да прави. След това не ги чухме, не ги видяхме.

През годините аз така и не разбрах какво е да живееш с майка, може би затова не усещах липсата й. Татко така и не допусна друга жена да влезе в дома ни, нито пък потърси нова любов. Той продължаваше да вярва и чакаше съпругата си да се върне. Един ден, след кратък разговор по телефона, видях как ръката му увисна, лицето му пребледня и сякаш се състари за минути. Уплашена до смърт, изтичах до него, но той леко ме отблъсна. Седна на стола, впери празен поглед в стената. С глух глас каза: „Майка ти е жива.“

Дълго се мъчех да осмисля казаното. След 20 тази новина не ме зарадва. Някакво лошо предчувствие се надигна в гърдите ми, сграбчи ме за гърлото, остави в устата ми метален вкус. След малко татко продължи – обадила се роднина на майка ми и обяснила, че е забелязала жена, която прилича на нея, да се навърта около къщата на родителите й. Без да губим време, тръгнахме към дома на баба и дядо.

И… след толкова години най-накрая се изправих лице в лице с онази, която ме е родила. Срещу мен стоеше висока, стройна жена, с която много си приличахме. Не се затича, не ме прегърна. Гледаше ни, сякаш сме натрапници. Лицето на татко няколко пъти промени цвета си и може би едва сега нещастният ми баща проумя истината – любимата му жена си беше тръгнала по своя воля. Последвалият разговор беше един от най-неприятните, но и най-отрезвяващият.

Истината за изчезването й беше изключително елементарна и жестока. Научих, че майка ми никога не е обичала нито мен, нито баща ми. Всичко я влудявало – плачът ми, безсънните нощи, болестите ми, дори любовта на предания й съпруг. Един ден осъзнала, че не иска това и използвайки наивността на баща ми, изчезнала. Установила се в някакво градче, в другия край на България, в дома на вдовец, много по-възрастен от нея. Той имал две големи дъщери, които живеели отделно и не натоварвали майка ми с никакви грижи. А тя точно това искала – свободен живот. Не било трудно да заблуди поредния си мъж, че е самотна и изоставена. А най-лошото беше, че баба и дядо са знаели истината, но са мълчали. Били убедени, че тя е напуснала баща ми, защото много я е тормозел.

Когато вдовецът починал, децата му решили да продадат имота на баща си. Така майка ми се озовала на улицата без пукната пара и била принудена да се върне при родителите си. Докато разказваше тази история, тя най-спокойно ни гледаше в очите. Не й пукаше за болката, която баща ми преживя, нито се вълнуваше, че беше съсипала живота ни. Съвестта не я гризеше. Тя беше човек с мъртва душа. За щастие и най-сетне и баща ми го разбра. С него си тръгнахме и никога повече не потърсихме онази жена.
Сега татко е на 70 години, живее с мен и моето семейство.

Наскоро съдбата ни даде шанс за реванш. Майка ми има наглостта да поиска да се погрижим за нея – била стара и болна. След всичко, което ни причини, накрая си бе спомнила, че някога е имала семейство. Гледах я в лицето и безчувствено й заявих: „За нас отдавна си мъртва. Остани си мъртва и не ни притеснявай! Никога!“ Тя си тръгна, но дни по-късно баща ми отишъл при нея. Напазарувал й, дал й пари, с една дума – постъпил човешки. Не му се сърдя и съм убедена, че той ще продължава да й помага. Прощавам му наивността, защото има златно сърце, което продължава да тупти единствено за тази безсрамна жена. На нея обаче, докато съм жива, няма да простя.
Теодора

Източник: lichna-drama